• bg

НИСКИЯТ СОЦИАЛЕН КАПИТАЛ И ПОДОБРЯВАНЕТО МУ.

 

НИСКИЯТ СОЦИАЛЕН КАПИТАЛ И ПОДОБРЯВАНЕТО МУ

 

  1. Отношенията между хората са фактор в развитието на общностите.

 Много общности по света, които имат достъп и до капитали и до природни ресурси, не могат да развият динамична, високо производителна икономика и демократична култура. Като причина за това се сочат особености на местния начин на живот, които формират недоверие към участието в публични и съвместни делови начинания. Липсата на доверие осуетява организирането на хората по кооперативен начин, а това прави модерното производство невъзможно и блокира демократичните институции. Без висока производителност и работещи институции няма икономически растеж и просперитет.

Когато политически сили спечелят местната власт в общност с такава култура в името на демокрацията, най-често не става дума за истинска демокрация, а за примамване на гласове чрез симулиране на демокрация. Когато все пак овластените се окажат автентични демократи и се опитат да надвият заварената култура на неучастие като съчетаят предприемчивост с граждански права и свободи, те се провалят веднага щом започнат да гледат на себе си като на първи сред равни, а не разчистват сметки с конкуренти. Излиза, че ако се гледа сериозно на принципите на демокрацията, в такива култури тези принципи трябва да се налагат с недемократични средства. В култура на неучастие управлението, дори и да е демократично, не може да си позволи да разглежда своите инициативи като положени в контекст на надпревара и кооперативност с инициативите на бизнеса и публичната сфера в общността. То е заставено да се заеме с реформите веднага щом спечели изборите като наложи властта си; не може да си позволи време, за да проучи подкрепата за демократичните си проекти и да убеди общността да участва в тях (Fukuyama[1]).

  1. Социалният капитал е теоретичен конструкт за отчитане на приноса на отношенията между хората към развитието на общността.

 Горните съображения повдигат въпроса за това може ли да се оцени капацитетът на една общност да участва съзидателно в планомерно извършване на социални промени. За да отговори на този въпрос, американският изследовател от 80 години на миналия век Coleman[2] изучава различията в способността на предприемчивите хора да привличат подкрепа за своите инициативи. Той полага съществуването на общ фактор във всички общности (независимо, че начинът на тяхната организация ги прави много различни една от друга), който допринася за успеха на предприемчивите хора. За обозначаване на този фактор използва термина социален капитал (СК), дефиниран като тези аспекти на социалните структури, които улесняват действията на инициативните индивиди в тях. Също като другите форми на капитал – финансовият и човешкият – социалният капитал може да е продуктивен. Той може да улеснява постигането на дадени цели, свързани с предприемчивост, обновление и развитие на общността и така поражда стойност. Тази стойност произтича от определени предимства, до които индивидите получават достъп през участието си в общността. Стойността възниква от някоя особеност в структурата на отношенията между участниците в конкретна, обикновено затворена система, вплетена в социалните мрежи на общността[3]. Голямо е разнообразието на дейностите (на групи и индивиди), чийто успех би бил сериозно затруднен или невъзможен, ако общността не предоставяше нужния социален контекст с ефект на СК.


[1] Fukuyama, F. (2002). Social capital and development: the coming agenda. SAIS Review, vol. XXII no. 1(Winter–Spring)
[2] Coleman, J. (1988). Social capital in the creation of human capital, American Journal of Sociology. 94 Supplement: (pp. S95-S-120),

 

За отделния индивид СК работи като насърчава развитието на неговия човешки капитал. СК не може да замени формалното образование и професионалните умения, чието придобиване е основният път към повишаване на човешкия капитал в общността и семейството. Но дори и когато човешкият капитал на родителите е голям, ако той не бъде допълнен със СК, въплътен в семейните отношения, детето няма да се възползва от предимството, което му дава високото образование на родителите.

СК се конструира от споделеното чувство за социална принадлежност, което помага на човешките групи да създават институции (образование, семейство, гражданско участие) и други мрежи, до които членовете им да имат достъп. Отчитането на СК като  икономическо и социално предимство на индивидите в дадена човешка общност се пропуска от оценките правени през пазара на труда, които отдават значение на образованието и професионалния опит като условие за социално израстване (социална мобилност), но не отчитат, какъв би бил приносът на отношенията, в които даден индивид е вплетен, за успеха му в социалните роли.

Мобилизирането на СК, присъщ на общностите, е от критично значение сред групи от населението, които не разполагат с други форми на капитал. Такива се емигрантските общности, които съхраняват свързаността си като етнична група и оползотворяват спецификата на своя начин на живот под формата на СК за годините на трудния преход на приобщаване към основната култура.

Такива са и маргинализираните общности на градските гета, в които са концентрирани хората от бедната класа, чийто живот протича в настоящето – т.е., ден за ден, без цели за лична реализация и планове за постигането им. Този начин на живот е резултат от пригаждане на гето културата към хроничната безработица, необразоваността, бездомността и сегрегацията на етничен принцип, продължаващи с поколения. Там физическото оцеляване на хората по критичен начин зависи от спазването на правила и норми на съжителство помежду им с ефект на СК. СК в имигрантските етнични общности и в гетата затваря общността в нея самата, затруднява достъпа до територията и на представителите на властта и реда, на публичната администрация и услугите и улеснява укриването на лица и групи с престъпно поведение.


[3] Coleman показва, че най-често СК е плод от такива норми в областта на отношенията, които придават благонадеждност на участниците, развиват доверието между тях и гарантират сбъдването на очакванията. Той сочи различни прояви на СК: мрежи за взаимно информиране; правила в отношенията като реципрочност или затвореност (напр. в семейството); ефективни санкции за поддържането на тези и подобни правила и т.н. В хода на своята история много общности налагат модели на взаимодействие, за които предприемчиви хора откриват, че осигуряват предимства за задачата, с която те са решили да се заемат. Coleman дава пример с общност, озовала се обкръжение от враждебно настроени групи, която се съхранява с цената на обвързване с необичайно много роднински връзки между членовете и; за търговците от общността това се оказва продуктивен СК, защото гарантира високото доверие между тях. Друг пример, който той дава, е общността на търговци, които споделят убеждението, че ключ за успеха им е създаването на дългосрочни клиенти. Тази споделена ценност се превръща в СК след споразумяване всеки спечелен клиент да бъде проучен за всичко, от което има нужда и когато то не е в списъка на този конкретен търговец, то да му бъде осигурено чрез мрежата от свързаните с нето търговци. Трети пример е как нормата, всички възрастни в квартала да споделят грижата за всички деца в него, се превръща в социален капитал за родителите, когато се стигне до практиката, те да оставят своите деца въвлечени в занимания с връстници временно сами, без ангажимент за надзор от конкретен възрастен.

 

  1. Измерването на СК на дадена общност изисква операционализиране на конструкта СК.

 Тъкмо защото СК може да породи стойност, отчитането на наличието му в дадена общност става важно за прогнозиране на възможностите за модерно икономическо и демократично развитие на това конкретно място. Нуждата от измерване на СК налага операционализиране на понятието като избирателното коопериране и свързване между индивиди и групи, което поражда стойност. Така измерен, СК може да се разглежда като неутрален ресурс (Coleman), който може да се използва за създаване на неравенство (напр., чрез използване на връзки, създаващи предимства на едни спрямо други, тъй наречения СК по вертикала). Той може да бъде видян и в позитивна светлина (Putnam) тогава, когато създава гражданско участие (civic participation)[4] и става ресурс, който не е притежание на индивиди, а характеристика на групи и общности, които ценят правилата и доверието, с цел да се избегнат мрежите на влияние (СК по хоризонтала).

Самото количествено измерване на СК става чрез анкети (напр. „Доверявате ли се на другите?”) или чрез измерване на членството в групите на общността. Определянето на СК се прави с различни цели. Някои автори се опитват с помощта на този конструкт да следят как се променя гражданската основа на демократичните общности в хода на времето и в процеса на развитие на информационните технологии. Така например, в Bowling alone Putnam изразява мнението, че гражданското участие, което е фундаментът на демокрацията в САЩ, намалява. И тогава възниква въпросът дали общността може да направи нещо за повишаване на социалния капитал в нея и по-специално дали движението за развитие на общностите[5] (community development) води до това.

  1. Развитие на общностите е политика за подпомагане на общността чрез насърчаване на нейните членове към участие в програмите за развитие.

Архитектите на развитието на общностите откриват трудно и късно значението на гражданското участие за успеха на начинанието им. Исторически това става при опитите в Америка да се подобри животът в бедните квартали, продължили в различна форма през цялата втора половина на миналия век. Нужен е неуспехът на няколко десетилетия скъпо струващи програми, за да се изостави убеждението, че външни експерти могат да спасят общността като наложат  реформи на хората, на които искат да помогнат. Von Hoffman[6] обобщава историята на движението за развитие на общностите в Америка с думите:


[4] Гражданско участие е ангажиране на гражданството с политическия процес и действията, от които той се влияе; събиране заедно за политическа и неполитическа промяна. Основният смисъл на гражданското участие е взимането на решенията или управлението над кого, как и от кого се разпределят ресурсите на общността.
[5] Определението на ООН за развитие на общностите е „Процес, в хода на който членовете на общността се сдружават за колективно действие и пораждане на решения за общи проблеми”.
[6] Von Hoffman, A. The past, present and future of community development in USA. In: Investing in What Works for America’s Communities, a joint project of the Federal Reserve Bank of San Francisco and the Low Income Investment Fund. December 2012

 

„Да се изгради децентрализирана система за подобряване на градските квартали и индивидуалното добруване не беше лесно. Движението за развитие на общностите трябваше да излезе изпод сянката на йерархичното налагане упражнявано от бюрократизираните градски управи, натоварени с обновяването на жилищата и градските части. Кръстоносците срещу бедността проумяха, че трябва страстно да бранят социалната справедливост и да подържат жизнеспособно управление и действащ бизнес. Научиха се да държат дейците на движението отговорни за свършената работа и да мерят техните постижения.

Водачите на движението трябваше на свой ред да израстат и да се променят като усвоят нови подходи за укрепване на финансите и придобивките на индивидите вместо просто да оглеждат проблемите на различните територии.

Поддържането на жизнеспособна децентрализирана система струва пари. Днешното движение за развитие на общностите постигна успех едва когато финансовите институции заедно с благотворителните организации и особено с правителството предложиха достатъчна финансова подкрепа.”

През 2013 г. себестойността на базираните в общността и предприемани от членове на общността проекти, финансирани само от Световната банка, надхвърля седем милиарда долара[7]. Тези проекти се опитват да внедрят в местни общности управлението на средства за развитие независимо от местната власт. Целта е гражданите да увеличат участието си в доставянето на услуги за членовете на общността.

Световната банка не финансира проекти с така нареченото органично участие, подтиквано от местни граждански групи, които действат независимо и често в опозиция на правителството. Органичното участие е важно, но не е фокус на финансиране от донори поради поуки от опитите да се потенцират органични движения чрез предизвикани намеси в политиката им (Mansuri et al.)

Неправителствените организации, обратно, зависят почти изцяло от външни донори или държавно финансиране и са неделима част от усилието да се предизвика  гражданско участие. Развитието на общностите чрез инвестиции отвън се разглежда успоредно с напредването на децентрализацията на държавното управление.

Оценката показва, че ефективността на тези проекти – особено когато техен прицел е бедността – не е висока въпреки залагането на гражданско участие в дизайна им. Има доказателства, че такива проекти пораждат действена инфраструктура на нивото на общността, но няма доказателства при нито един проект за причинно-следствена връзка между постигнатия резултат и мярката за гражданско участие на членовете на общността. Повечето такива проекти попадат в ръцете на местни елити и колкото е по-голямо неравенството в общността, толкова по-лоши са целите и качествата на проектите. За осмислянето на хода на проектите особено полезно е разграничаването между „доброкачествените” форми на елитарна власт и по-пагубните начини на заграбване на властта над проекта (Mansuri et al).


[7] Mansuri, Gh. & Rao, V. Localizing Development. Does Participation Work. International Bank for Reconstruction and Development / The World Bank, 2013

 

Няколко качествени изследвания показват, че устойчивостта на инициативите, базирани в общността, зависят изцяло от насърчаването от страна на институциите. Това означава ангажиране на правителството и отчитане (accountability) на лидерите пред общността, за да се избегне рискът развитието да се окаже диктувано от търсенето или диктувано от доставянето. Външните представители играят голяма роля за успеха, но са често зле обучени, особено в случаите на бързо разгръщащите се проекти. Наивното използване от тях на сложни понятия за контекста като участие, социален капитал и овластяване е заразна болест и причина за лоши проекти и лошо изпълнение. Има ясни доказателства, че базираните в общността и движени от самата нея проекти са сполучливи, когато подходът е специфичен, сроковете дълги, а мониторингът и оценяването са добре замислени и работещи.

Разминаването между намеренията и резултатите в практиката на развитието на общностите поставя въпроса за адекватността на това, което социолозите измерват като СК и което е конструкт описващ контекста – качеството и количеството на мрежите от индивиди и организациите в общността, а не човешките преживявания на членовете в тази общност.

  1. Психологията на общностите: За да се мотивират общностите за работа по нарастването на СК, участниците в тях трябва сами да могат да разпознават СК по преживелищния си опит с него.

 Проучванията в хода на действие (action research), провеждани от психологията на общностите (community psychology) по отношение на възможността целенасочено да се гради СК стават повод за критика на определението за СК дадено от социалните науки. За своите цели психологията се насочва главно към преживяванията, поведенията и благополучието на индивида при анализа на групите и организациите.

Психологията на общностите прави съществен принос като критикува и развива конструктите спояващ (bonding) и свързващ (bridging) СК. Спояващият СК описва нормите на реципрочност и доверие между участниците в неформалните мрежи. Свързващият СК описва формалните отношения – между институциите и гражданските организации (макар че пропуска отношенията между индивида и институцията и между индивидите помежду им). За целите на демократичното развитие и ефективната икономика от решаващо значение е нарастването на свързващия капитал. Нарастването на спояващия капитал по-скоро спъва, отколкото насърчава появата на гражданско общество и добродетелите, на които то се опира, особено в общности с компактни групи от бедните класи. Така например, прекомерно високата социална кохезия, която е измерение на спояващия СК в неформалните връзки (семейството и квартала), при ниски стойности на свързващия СК, проявен във формалните връзки (гражданските организации и институциите), може да снижи капацитета в общността да посрещне изискванията на модерните технологии и демократичното управление.

Блокирането на появата на гражданско участие и модерни технологии поради такава диспропорционалност на формите на СК е описано от Banfield в два случая на общности, превърнали се в анклави на изостаналост. През 1958 г той описва културата на аморалния фамилизъм в селска Италия, а през 1968 – културата на крайна ориентираност към настоящето в гетата на Америка. Тези две антропологични описания са примери, които илюстрират смисъла на допълненията към теорията на СК, които прави психологията на общностите – нуждата от фокус върху индивида. И двата конструкта на Banfield назовават доминиращи в културите на общностите характеристики, които са придобити в хода социалното и икономическото развитие в годините на модерните времена. Присъствието на тези характеристики в ценностите и поведението на хората така влияе на протичането на отношенията между тях, че довежда до СК с профил, който прави появата на модерно производство и демократични институции невъзможна.

Banfield стъпва на довода, че успешното самоуправление зависи от възможността за съгласувано поведение на голям брой хора по въпроси на обществения живот и че не бива да се приема за очевидно, че икономическото и политическото обединяване между хората в една общност настъпва от само себе си, стига техническите условия и природните ресурси да бъдат внесени в нея (например чрез приток на капитали – възможност, която се открива пред много изостанали общности в България след присъединяването и към ЕС).

Поради културата на своите общности, хората живеят и мислят по много различни начини, като някои от тях са радикално несъвместими с изискванията за формална организация. Според Banfield не е очевидно, кои са конкретните несъвместимости между дадена култура и дадени форми и нива на организация.

В изучената от него общност в селска Италия Benfield обяснява крайната бедност на хората с липсата на безвъзмездна работа в името на общото благо. Там е разпространено убеждението, че ако вършиш нещо за общността и не си чиновник, на когото се плаща, значи имаш скрита изгода. По същата причина (подозрение в скрита изгода) там не може да се провежда и граждански контрол над общинските чиновници. А когато всяко публично участие уличава в измама, гражданското поведение изчезва от културата, а отсъствието му прави целенасоченото съгласувано действие (тоест създаването и поддържане на организация) невъзможно.

Описаната картина на нещата може да започне да се разбира, ако се приеме, че хората там се ръководят от неписаната норма, че отношенията в ядреното семейството са драматично различни в сравнение с всички други отношения, в които участват хората. В семейството отношенията са безкористни (регулират се от природни закони), а извън него те са движат от сблъсъка на интереси (регулират се от законите на деловия живот).  Доброволният труд за общото благо, доверието в институциите и почтеността в размените са принципно невъзможни в деловия живот (извън семейството); там тези черти в отношенията се симулират в името на добрия тон. Възникналата около тази норма култура Banfield нарича аморален фамилизъм и показва как тя блокира публичното участие в общността и обрича местното развитие на застой. В своята книга Banfield проследява възникването на аморалния фамилизъм до три фактора, които са действали паралелно в тази общност поколения наред – висока смъртност, специфични правила за ползване на земята и отсъствие на институцията на разширеното семейство. Той систематично разкрива многоликото присъствие на аморалния фамилизъм в целия спектър от човешките отношения, които сега се упражняват в тази общност и особено пораженията нанесени на гражданските добродетели. Макар че не говори за СК, Banfield описва класически случай на общност с висок спояващ и нисък свързващ СК, комбинация, която лишава отношенията във формалните мрежи от реципрочност и води до застой в развитието. Той обаче няма решение за спасяването на тази общност, което да произтича от философията и етиката на движението за развитие на общностите.

По подобен начин в другата си книга Banfield извежда крайната ориентираност към настоящето като характеристика на гето културата; според него гетото не е просто беден квартал с лоши къщи, а квартал, в който се води мизерен и окаян живот и това няма да се промени защото там не може да се мисли за утрешния ден. Този живот е резултат от съчетание на възприятия, вкусове, нагласи и поведение, които възникват в процеса на икономическото развитие без да произтичат от него и които пораждат специфични проблеми. Живеещите в гетото Banfield назовава бедна класа, като така обозначава начин на живот съсредоточен изключително върху настоящето (extreme present-orientation), който е голямо предизвикателство за социалната политика защото лишава целеполагането и планирането на развитието от подкрепата на хората, за които се прави.

От последиците, които живеенето ден-за-ден остава в психичната организация на индивида, според Banfield може да се изведе профилът на човека от бедната класа с неговите особености – че не мисли за бъдещето и следва импулсите си, че живее разхитително и безотговорно (а не по джоба си), че няма квалификация и постоянна работа и че е неуспешен съпруг и баща.

Типът живот обозначаван като присъщ на другите класи – работническа, средна и богата – е с психологическа ориентация към бъдещето – неговото очакване, предвиждане, планиране, осигуряване. На човека от бедната класа животът се случва под диктата на обстоятелствата и представлява преди всичко действие налагано от нужди. Отношението към здравето, хигиената, дневния режим, личното развитие, сигурността и уюта за себе си и близките не е структурирано и систематично; то възникна предизвикано от обстоятелствата и се демонстрира в поведение с импулсивен характер, движено от чувство за загуба и несполука. Достойнството си човекът от бедната класа изразява в твърдост, рискуване, преборване, надхитряне. На себе си гледа без уважение, често се подценява и изпитва неудобство. В отношенията с другите проявява враждебност, подозрителност, агресия и зависимост. Подозрителен е към властта и нейните представители – полицаи, социални работници, учители, работодатели. Избягва участие в публични дела.

Banfield прави подробен анализ на различните социални и икономически теории за причините, довели до обособяването на бедната класа и разглежда ключови социални явления – безработица, необразованост, престъпност – през разликите в техните прояви у хората от другите класи и у тези от бедната класа. Накрая обобщава:

„Особената форма, която всички проблеми взимат при бедната класа, са в корена си един единствен проблем: съблюдаването на мироглед и стил на живот, който е ориентиран изключително към настоящето и поради това не придава стойност на работата, саможертвата,  себеусъвършенстването или служенето на семейството, приятелите и общността.”

Книгата на Banfield събужда толкова силна реакция, че той я издава втори път като обогатява основната си теза с нови аргументи и най-вече като излага по-ясно главното си намерение – не да покаже, че хората от бедната класа са по-непълноценен вариант на човек, а че движението за развитието на общностите няма да може да промени наученото през поколения живот като член на бедната класа, докато водачите му вярват, че експертите знаят решението на проблема. Всъщност на много места в книгите си Banfield се доближава до това, което в антропологията става известно като плътно описание (thick description) – силен и подробен разказ на малък отрязък от наблюдението, разказ, чрез който могат да се направят по-дълбоки интерпретации и прозрения за културата.

 В социологията от доста време присъства идеята, че културата може да бъде не само зависима величина, която се променя с материалните условия на живота (например производството), но може да бъде и независима променлива по отношение на определени характеристики на материалния живот на общността. Описанията на Banfield  могат да бъдат прочетени и като примери (наистина негативни) за това как културата на общността може да определи икономическия живот в нея, като блокира намеренията отвън да се даде тласък на борбата с бедността. Естествено е да възникне желание да се разпознаят тези индивидуални и групови психологични характеристики в различни общности, които корелират с висок проактивен СК, тоест такъв СК, който улеснява модерното икономическо и демократично развитие. С това се заема психологията на общностите.

В обобщение, прочитът, който може днес да се направи на конструкта СК през преживяванията на индивида, се различава съществено от значението вложено в този конструкт от авторите му през седемдесетте години на ХХ век. Тогава СК служи главно за описание на контекста (мрежите от индивиди и организации), но не от гледна точка на човешките преживявания, а от гледна точка на гражданските добродетели – безкористното участие в делата на общността и взаимното доверие на хората и институциите. Става ясно, че определението за СК, с което си служат в социологията е твърде тясно, когато целта е не само да се измери, а и да се насърчи демократичното развитие в бедните общности (напр., чрез интервенции от типа проучване в хода на действието).

  1. Социалният капитал може да бъде преосмислен и направен достъпен за изследване и промяна както на нивото на индивида, така и на нивото на колектива.

Въпросът „Какво стои зад действията, които в дадена култура се разпознават като израз на граждански ценности и добродетели?”, насочва психологията на общностите към изучаване на преживяванията, поведението и благополучието на индивидите в контекста на групите както в неформалната среда, така и във формална среда – организациите в общността и по-големите структури, в които организациите се свързват.

Този въпрос не е просто израз на изследователско любопитство, а е продиктуван от желанието да се намери решение на социалните проблеми в бедните общности, като се разпознаят техните конкретни силни страни, като се насърчи разнообразието сред хората и като се даде хода на начинания като превантивно действие, обществено здраве, само помощ и единодушие в целите.

Към развитието на СК с проучване в хода на действието може да се подходи и през индивидите и през групите. На нивото на индивида, СК присъства като ценността, която представляват за индивида неговите социалните отношения. Полагането тук е, че от включването в отношения на гражданско участие произтичат изгоди за индивида.

Когато същият подход се прилага на нивото на групите, мрежите, институциите, общностите и обществата, полагането е, че СК произтича от нормите на реципрочност и социалната интегрираност, до която тези норми водят, в практикуваните от общността варианти на човешка колективност.

6.1. Социалният капитал на нивото на индивида

 Психологичните фактори разкриват какво мотивира индивида да участва в дадени ситуации – неформални и формални, как да се подържат тези участия и как мотивите и поведенията, с които са свързани, взаимодействат с различните прояви на колективност (групов живот) и техните организационни характеристики, за да се реализират в ефективен СК. В практиката на психологията на общностите социалните връзки на нивото на индивида се разделят на неформални и формални и се приема, че макар и грубо, те отговарят съответно на спояващия и свързващия СК. Всяка от двете категории социални връзки – неформални и формални – включва и нагласи и поведения. Най-изучаваната индивидуална неформална нагласа е усетът за общност (sense of community), а най-изучаваното индивидуално неформално поведение – добросъседство (neighboring). Най-изучавана индивидуална формална нагласа е овластеност (empowerment), а най-изучаваното индивидуално формално поведение – гражданското участие (citizen participation) (виж Таблица).

Таблица: Четирите измерения на социалния капитал на индивидуално ниво

 

      Когниции и доверие                       Социално поведение

Усет за общност Добросъседство
Овластеност

(Колективна ефикасност)

Гражданско участие

Неформален СК

(спояващ)

Формален СК

(свързващ)

 

Психологичният усет за общност (McMillan and Chavis, 1986)[8] включва четири измерения: членство, влияние, споделена емоционална свързаност и задоволяване на нуждите. Усетът за общност е важен индикатор за качеството на живота в общността. Повишаването му засилва поведенческите прояви на СК – организираното участие и неформалното добросъседство. Освен това  усетът за общност корелира с овластеността в контекста както на живота в квартала, така и на живота в организацията. Методиката на измерване на усетът за общност се развива бързо. Количественият метод на Chavis[9] e широко прилаган в най-разнообразни общности.


[8] McMillan, D. W., & D. M. Chavis. 1986. Sense of community: A definition and theory. Journal of Community Psychology 14: 6-23.
[9] Chavis, D., Sense of Community Index-2(SCI-2). pdf – Adobe Reader

 

Овластеността е доверие в резултатността от организираното действие в общността и е широко проучвана характеристика на СК, която осветлява на какво отдават и как мотивират хората избора си да се свържат с експертите през сътрудничество с тях, а не през послушание. Този конструкт се свързва със СК по линия и на личната ефикасност, доверие, компетенции и критична ре флективност – характеристики, които определят свързване на ниво организация през взаимно уважение, загриженост, участие и размяна на ресурси[10].

Добросъседството е практическата помощ – давана или получавана между членове на общността. Изразява се в социална подкрепа (при криза, промяна, изпитание) и обслужва различни функции: общностни (споделени очаквания, ценности, светоглед), изпълнителни (помощ в практически дейности); и информационни (достъп до нова информация).

Високото гражданско участие в местни съвети и квартални доброволни организации посветени на развитието корелира със силен усет за общност и добросъседство. Тези организации за развитие се заемат с най-разнообразни местни потребности – планиране на публични пространства, трафик, облагородяване и оздравяване на средата.  Овластеността не корелира с услуги и подкрепа правени за общността, а само с личното ангажиране на местните жители в общи действия.

6.2. Социалният капитал на нивото на колектива: екология, институции и мрежи

Едновременното анализиране както на мощните влияния на средата и групите върху колективното поведение, така и на това как индивидите в колектива се различават един от друг, води до много по-пълно, богато на нюанси, реалистично и полезно разбиране, отколкото изучаването им поотделно. Това полагане е в основата на екологичната насока, която вече от десетилетия се прилага от психологията на общностите в справянето с проблемите на бедността. Основните 5 принципа на проучванията в хода на действието в общността с формулирани от M. Levine[11] така:

  1. Възниква проблем на дадено място или в дадена ситуация; факторите в ситуацията причиняват, отключват, изострят или подържат проблема.
  1. Проблем възниква защото способността за решаване на проблеми (напр., адаптивният капацитет) на социалната обстановка е блокирана.
  1. За да даде резултат помощта трябва да е локализирана стратегически по отношение проявленията на проблема (това може да изглежда очевидно, но много пъти експертите настаняват помощта пасивно в канцелария, далече от мястото).
  1. Целите и ценностите на помагащата агенция трябва да са съвместими с целите и ценностите на обстановката.
  1. Формата на помагане трябва да е подготвена да се разположи на систематична основа, като използва естествените ресурси на мястото или чрез внасяне на ресурси, които могат да бъдат институциализирани като част от обстановката.

[10] Zimmerman, M. A., B. A. Israel, A. Schulz, & B. Checkoway. 1992. Further explorations in empowerment theory: An empirical analysis of psychological empowerment. American Journal of Community Psychology 20: 707-727.
[11] Levine, M., & D. V. Perkins. 1997. Principles of Community Psychology: Perspectives and Applications. 2nd ed. New York: Oxford University Press.

 

Екологичната насоченост е приложима за засилване на СК, особено на свързващия СК на много нива на влияние – групи, организации, общности, региони.

СК на нивото на общността включва институциите и организациите в конкретната общност, както и мрежата от отношения между тях. Граждански, икономически, частни, или публични – възможностите, които развинтеният капитал предоставя, съставляват територията, на която може да се разгърне усета за общност и колективно действие. Ако тези възможности и връзките между тях отсъстват, СК никога няма да се развие. Функциониращите институции са единственият устойчив предиктор на гражданска удовлетвореност[12]. А наличието на активни граждански организации е прекурсор на успешна икономическа активност[13].

Анализът на мрежите[14] оценява тъканта на отношенията между институциите и организациите в общността. Така например, доминирането на заведения за алкохол, установена с картиране на територията на общността, не само гарантира отсъствието на СК, но е и сигурен знак за наличие на престъпност. От екологична гледна точка наличието на богато разнообразие от институции, свързани по начин, който осигурява спокойно застъпване на границите им, създава обкръжение, предоставящо богата база  от поведенчески ниши, които промотират адаптацията и служат за обстановка, която насърчава СК[15].


[12] Putnam, R. D., R. Leonardi, & R. Y. Nanetti. 1993. Making Democracy Work: Civic Traditions in Modern Italy. Princeton, N.J.: Princeton University Press
[13] Flora, J. L., J. Sharp, C. Flora, & B. Newlon. 1997. Entrepreneurial social infrastructure and locally initiated economic development in the non-metropolitan United States. Sociological Quarterly 38: 623-645
[14] Анализ на мрежи (network analysis) е стратегия за изучаване на социалните структури с методи от теорията на мрежите и графиките –  възли и връзки,(напр., социограма).
[15] Putnam, R.D. 2000. Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community. New York: Simon & Schuster

 

[1] Fukuyama, F. (2002). Social capital and development: the coming agenda. SAIS Review, vol. XXII no. 1(Winter–Spring)

[2] Coleman, J. (1988). Social capital in the creation of human capital, American Journal of Sociology. 94 Supplement: (pp. S95-S-120),

[3] Coleman показва, че най-често СК е плод от такива норми в областта на отношенията, които придават благонадеждност на участниците, развиват доверието между тях и гарантират сбъдването на очакванията. Той сочи различни прояви на СК: мрежи за взаимно информиране; правила в отношенията като реципрочност или затвореност (напр. в семейството); ефективни санкции за поддържането на тези и подобни правила и т.н. В хода на своята история много общности налагат модели на взаимодействие, за които предприемчиви хора откриват, че осигуряват предимства за задачата, с която те са решили да се заемат. Coleman дава пример с общност, озовала се обкръжение от враждебно настроени групи, която се съхранява с цената на обвързване с необичайно много роднински връзки между членовете и; за търговците от общността това се оказва продуктивен СК, защото гарантира високото доверие между тях. Друг пример, който той дава, е общността на търговци, които споделят убеждението, че ключ за успеха им е създаването на дългосрочни клиенти. Тази споделена ценност се превръща в СК след споразумяване всеки спечелен клиент да бъде проучен за всичко, от което има нужда и когато то не е в списъка на този конкретен търговец, то да му бъде осигурено чрез мрежата от свързаните с нето търговци. Трети пример е как нормата, всички възрастни в квартала да споделят грижата за всички деца в него, се превръща в социален капитал за родителите, когато се стигне до практиката, те да оставят своите деца въвлечени в занимания с връстници временно сами, без ангажимент за надзор от конкретен възрастен.

[4] Гражданско участие е ангажиране на гражданството с политическия процес и действията, от които той се влияе; събиране заедно за политическа и неполитическа промяна. Основният смисъл на гражданското участие е взимането на решенията или управлението над кого, как и от кого се разпределят ресурсите на общността.

[5] Определението на ООН за развитие на общностите е „Процес, в хода на който членовете на общността се сдружават за колективно действие и пораждане на решения за общи проблеми”.

[6] Von Hoffman, A. The past, present and future of community development in USA. In: Investing in What Works for America’s Communities, a joint project of the Federal Reserve Bank of San Francisco and the Low Income Investment Fund. December 2012

[7] Mansuri, Gh. & Rao, V. Localizing Development. Does Participation Work. International Bank for Reconstruction and Development / The World Bank, 2013

[8] McMillan, D. W., & D. M. Chavis. 1986. Sense of community: A definition and theory.

Journal of Community Psychology 14: 6-23.

[9] Chavis, D., Sense of Community Index-2(SCI-2). pdf – Adobe Reader

[10] Zimmerman, M. A., B. A. Israel, A. Schulz, & B. Checkoway. 1992. Further explorations

in empowerment theory: An empirical analysis of psychological empowerment.

American Journal of Community Psychology 20: 707-727.

[11] Levine, M., & D. V. Perkins. 1997. Principles of Community Psychology: Perspectives and

Applications. 2nd ed. New York: Oxford University Press.

[12] Putnam, R. D., R. Leonardi, & R. Y. Nanetti. 1993. Making Democracy Work: Civic

Traditions in Modern Italy. Princeton, N.J.: Princeton University Press

[13] Flora, J. L., J. Sharp, C. Flora, & B. Newlon. 1997. Entrepreneurial social infrastructure and

locally initiated economic development in the non-metropolitan United States.

Sociological Quarterly 38: 623-645

[14] Анализ на мрежи (network analysis) е стратегия за изучаване на социалните структури с методи от теорията на мрежите и графиките –  възли и връзки,(напр., социограма).

[15] Putnam, R.D. 2000. Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community.

New York: Simon & Schuster