• bg

Комунтаризъм и мултикултурализъм

автор: доц. Харалан Александров

Същност на комунитаризма

  • Комунитаризмът е влиятелно направление в моралната и политическа философия, което поставя фокус не върху извеждането на абстрактни универсално приложими принципи на справедливост и етично поведение, а върху изграждането на хармонично съжителство в конкретната човешка общност.
  • Комунитаризмът преоткрива етиката на общността като алтернатива на либерализма с неговата универсалната етика. Като отправна точка се взема органичният човешки колектив с неговата мрежа от исторически и културно формирали се норми и отношения, които не се вписват в обърнатата към абстрактния индивид етика на човешките права.
  • Комунитаристите оспорват възможността за постигане на набор от унверсални етични принципи, които да бъдат гарантирани от либералната държава и нейните институции, и настояват да бъде признато на отделната общност правото да поддържа своя партикуларна етика, извлечена от опита на поколения и утвърдена от традицията.

Философската традиция на комунитаризма

  • Комунитаристки възгледи са заложени още във философията на Платон и Аристотел и могат да бъдат проследени през цялата традиция на западната политическата философия в дебат с възгледите на универсализма.
  • Стремежът на универсализма е да се изгради всеобщо приложима теория на морала чрез абстрахиране на етичното съждение от конкретните житейски обстоятелства на моралния субект.
  • Универсалистките теории (принципът на Кант за универсализируемостта на етичните съждения, утилитаризма на Джереми Бентам и Мил, теорията на Джон Ролс за справедливостта) полагат, че е възможно моралното съждение и действие да бъде основано изцяло върху рационална преценка на основанията и последиците от това действие, информирана от осъзнати ценности.
  • Универсалистките аргументи са изградени върху постулирането на аконтекстуален, абстрактен морален агент, и тъкмо това допускане търпи най-силна критика от позициите на комунитаризма (първият и най-влиятелният критик на Кант е Хегел).

Разновидности на комунитаризма

  • Основният проблем на комунитаризма е кой решава какво е добро за дадена общностт. В този пункт комунитаристите се разделят.
  • Според едната шокола, известна като комунитарен релативизъм, моралът е изцяло контекстуален и всяка общност сама дефинира своите норми. Културните традции са равнопоставени и всяка културна традиция трябва да бъде зачитана и уважавана. Морално съждение за поведението на хората от една култура не може да бъде правено от позициите на друга култура и всеки подобен опит е проява на културен империализъм.
  • Друго направление, известно като комунитарен универсализъм, изповядва възгледа, че съществуват универсални добродетели, които са приложими към всяко общество. Ценности като образоваността, здравословният начин на живот и равните шансове за жените следва да бъдат промотирани във всички общности, независимо от съществуващите културни различия. Всъщнот това е тезата на либерализма, но тук тя се аргументира не с универсалните права на човека, а с убеждението, че тези общностни норми са добри сами по себе си и са част от по-висша форма на социална организация.

Приложимост на комунитаризма

  • Тъй като основната теза на комунитаризма е че етичното съждение и действие не може да бъде мислено отделно от историята на моралния субект и неговата средата, той признава съществуването на много различни възгледи за нравственост и добродетел и се стреми да разшири обхвата на етичното мислене, като включи маргиналните гледни точки и трансформира доминиращите възгледи.
  • Идеите на комунитаризма са заложени в платформата на екологичните движения, които искат да променят отношението на човека към природата от властническо и експлоататорско към отношение на хармония и отговоност за последиците от човешката намеса, както и на феминисткото движение, което се стреми да промени ролята на жените в обществото и отношенията между мъже и жени.
  • Комунитаризмът присъства силно и в неевропейските философи на морала – напр. конфуцианството е водещата етична доктрина в китайската философска традиция, която полага като изначална ценност не индивдуалните свободи, а социалния порядък и хармония.

Дилемите на комунитаризма

  • Уязвимостта на комунтаризма е в обвързването на етиката с локалните културни практики и приоритизирането на културните особености пред универсалните принципи, което води до културен и морален релативизъм.
  • Релативизмът е привлекателен като доктрина, но се оказва много податлив на злоупотреби, при които овластени индивиди и групи прикриват и оправдават своя произвол с традициите и обичаите.
  • Подходът на комунитаризма към публичните дела поствя много въпроси. Ако нормите на общността са първостепенна ценност, както твърдят комунитарните релативисти, тогава са оправдани усилията те да бъдат прилагани и отклоняването от тях да бъде наказвано.
  • Но докъде може да стигне това усилие да се наложат “добрите” норми, без да се превъне в принуда и репресия? Допустимо ли е например хората с определени религиозни вярвания да ограничават достъпа на децата си до лечение и образование? При това как се дефинира границата на общността? Ако възникне несъгласие вътре в групата, кой решава кои са истинските ценности и норми?
  • Комунитарният универсализъм снема тези противоречия, но на свой ред поставя проблема как да се примирят различните възгледи за универсална “добра” общност. Историята е пълна с примери за хора, които са се опитвали да наложат със сила своята версия за универаслна общност – всички религиозни войни са мотивирани от такава вяра.
  • Придвижването от принуда към съжителство, толерантност и взаимно учене предполага отвореност и известна морална несигурност, която е трудно съвместима с убедеността на много комунитарни унивесалисити в правилността на техния собствен възглед за “добрата” общност.

Мултикултурализъм

  • Мултикултурализмът развива идеите на комунтитаризма, като се опитва да съчетае съобразяването с общностните норми и стандарти със зачитането на универсалните либерални ценности на свободата и самоопределянето.
  • Стремежът на мултикултурализма е да преодолее ограниченията на либерализма, и по-точно универсалистката нечувствителност към културната специфика на човешката идентичност.
  • Докато либерализмът разглежда индивидите като равноправни, но уникални в своите конкретнти харатеристики, мултикултирализмът настоява, че те са и „носители на култура”, която е групово специфична. Следователно либералната политика на признаване на „равното достойнство”, която предполага универсална еднаквост (по силата на принадлежността на всички хора към един с и същи вид) не е достатъчна.
  • Мултикултурализмът настоява, че е необходима и политика на различието, която признава уникалната идентичност както на индивида, така и на групата. Индивидуалността се разбира като плод на взаимодействие с другите, следователно признаването на индивдуалната идентичност предполага и признаване на условията за нейното съществуване, тоест на общността, в рамките на която тя се изгражда.
  • Либералното разбиране за правата се основава върху идеята за равенство между гражданите независимо от техните различия по отношение на пол, раса, религия, социална и културна принадлежност. Съобразяването с тези особености се приема за дискриминация или привилегироване.
  • Мултикултурализмът преобръща тази логика с твърдението, че тъкмо незачитането на особените идентичности е дискриминиращо и привилегироващо.
  • Философията и практиката на мултикултурализма е сполучлива за разрешаване на дилемите на глобализиращия се свят, която поставя различни културни традиции в непосредствена близост и потенциален конфликт.

Литература:

  • Чарлз Тейлър, “Мултикултарилизъм”, Недоразуменията: либерално-комунитарния дебат”, “Безпокойствата на модерността”
  • Майкъл Уолзър, коментар на “Мултикултурализъм”, „Интерпретация и социална критика”
  • Юрген Хабермас, “Идиентичност, автентичност, оцеляване: мултикултурните общества и социалното възпроизводство”, „Равностойното културно третиране и границите на постмодерния либерализъм”
  • Алaсдър Макинтайър, “Отвъд добродетелта”
  • Уил Кимлика, “Справедливост и малцинствени права”

Дебатът за ромското образование

Проблемът за образованието на ромите от години преставлява предизвикатество за образователната и социална политика в България. В системата на държавните училища от епохата на социализма съществуват специални професионални училища, където предимно ромски деца учат занаяти. Министерството на образованието твърди, че обхващането на ромската група от образователната система винаги е било проблем, тъй като в ромската клутура образованието няма високата ценност, която му придават българите. От тази гледна точка професионалното училище е приемливо решение, тъй като от една страна осигурява основна грамотност на младите роми, а от друга им предоставя възможности да получат професия, която ще им позволи да си вадят хляба. След политическите промени в края на 80-те години от страна на радетелите за права на малцинствата се чуват силни гласове, че тези училища са израз на неоповестена политика на сегрегация, защото институционализират изключването на ромите от обществото и гетоизацията, като полагат, че те имат различни образователни потребности. Министерството обсъжда възможността да закрие тези училища, но е притеснено от нарастващия ръст на отпадане на ромски деца от началното образование, който през 90-те години достига 25%. Министерството се обръща за съвет към новопоявилите се ромски политици, и така дебатът за или против ромските училища се пренася сред самия ромски елит. Обособяват се две партии – интегристка и еманципистка, които възпроизвеждат в български условия дебата между либералния универсализъм и комунитаризма. Първата поддържа тезата, че пътят към интеграция на ромите в обществото минава през образованието на ромските деца в българска среда, която ще им позволи да усвоят съвременни ценности и умения и ще им даде шанс за равен старт за развитие и социално издигане. Професионалните училища силно ограничават възможностите им за развитие и ги обричат на нисък социален статус. Еманципистите твърдят, че расизмът и дискриминацията на ромите съществуват независимо от образователния им ценз, и докато това е така, каквото и образовение и да получиш, в очите на българите си оставаш циганин, тоест човек втора ръка, на който винаги ще бъдат отказвани равен достъп до възможности за социално израстване. В такава ситуация не е възможна истинска интеграция, а единствено асимилация – отделни талантливи индивиди са приети от българското общество и успяват да се издигнат, но цената за това е да се откажат от своя ромски поизход. Пътят към подобряване на положението на ромите не минава през асимилацията на отделни хора, а през еманципирането на цялата група: “Само когато накараме българите да ни уважават като етнос, ще можем да се интегрираме успешно като отделни индивиди”. За това специалните училища трябва да останат, но трябва да бъдат под контрола на ромските интелектуалци, които да изготвят специална програма за развитие на ромската култура и идентичност. Наред с традиционните заняти, в тези училища ще се учат и ромски език, танци, изкуство и фолклор. Така ромската общност ще превърне тези училища от средство за сегрегация в инструмент за своето обособяване и развитие и с времето ще заеме полагащото и се място сред етническите групи, населяващи страната.